"Сред всичкия този хаос, ние трябваше да изберем, от нашите животи, само това, което можеше да се носи. Но как можеш да разделиш живота си, когато всичко е част от душата ти? Къде можеш да намериш смелостта? Обичаш всичко като своите деца. Можеш ли да избереш от своите деца? Навсякъде, където се обърнах, виждах неща, от които не исках да се разделя. Дори безжизнените предмети, в този момент, оживяваха. Те имаха глас и ме призоваваха. Искаха да ги взема със себе си. Но какво можеш да побереш в чантата? Твоят дом, твоят живот, твоят родина, спомените за тези, които обичаш? И мечтите, които имаше за живота си? Чантата не може да съдържа всичко това. Затова ги погребваш дълбоко в душата си и тръгваш!"

"Но душата се чувства скърбяща, с такова тежко бреме, и като начин на утеха, ги донесе при теб в съня ти, когато се събудиш, в разговор, в мечти. Ти ги имаш пред себе си, сякаш можеш просто да затвориш очи. Освен ако успееш да засадиш семе на 'родина' в душите на децата и внуците си. Само тогава душата става лека и намира покой. Само тогава можеш да бъдеш сигурен, че всичко, всичко, което не можеше да се побере в чантата и остана 'в родината', не е напълно и завинаги изгубено. То няма да бъде покрито с пелена на забравата. Ще продължи да живее в бъдещите души и ще покаже пътя на Изтока. Пътя на растежа. Растеж, който, за да оцелее, търси храна от споделени спомени и копнеж."