Винаги съм вярвал в автономността на фотографиите и как една снимка, която сме уловили някога с нашите тела, знае безбройно множество възкресения.
Наоколо и вътре в нас има светлина.
Нека следваме Михалис Левендис в пътуването му към преди и сега, към живите и отсъствуващите, към смъртните и безсмъртните. Нека следваме пътя, маркиран от еузонаса на корицата, целият му живот като войник на безсмъртната амброзия. И след смъртта, той е по-присъствен от всякога. Синьото на Парнас отразява небето и морето заедно, в книга, която възкресява.
---
Синьото на Парнас ме размиряваше и очароваше от първия път, когато го прочетох. Синьото на Парнас са очи, то е поглед, най-чистият поглед на старец, който живя и умря изпълнен с дни в манастира Дади. На Амвросий Лазарис от Лефкада. Първоначално си представяш, че с такова заглавие ще говори за небето и неговия цвят, който покрива великолепната зелена планина като атлас, но това не е окончателно небесният свод, а свода на един невинен поглед.
С такъв поглед авторът ще погледне това, което разказва в малките си текстове в книгата. Той ги започва в цвят, понякога мръсни, понякога кървави, определено мъченически, мъченически по човешки начин, и ги превръща в синьо. Той ги води към синьото, което обичаше и вярваше."