Епиктет е един от най-важните представители на философското училище на стоицизма и е активен през първите две века нашата ера. Въпреки това, за разлика от предишните представители на това училище (като Зено и Хрисип), той не се занимава с въпроси, свързани с космологията и формалната логика, а интересите му лежат в областта на етичната философия. Можем да твърдим, че по някакъв начин той връща начина, по който Сократ се ангажира, който не следва традицията на предсократиците и прехвърля философските разсъждения от областта на природата в областта на етиката и политическото действие. Чрез изучаването на неговите текстове стигаме до заключението, че той подробно се занимава с това как действащият субект ще успее да оформи отговорен личен живот, независим от обкръжаващите социални условия. Затова нямаше да излезем извън теоретичната легитимност, ако твърдим, че неговото разсъждение има за цел да установи философия на субекта, който внимателно се грижи за своята вътрешна качества и се опитва да построи по цялостен начин своя личен свят на интереси.

Дали Епиктет може да бъде характеризиран като философ на личната самодостатъчност е въпрос, който не осигурява лесен отговор на пръв поглед. Със следните кратки точки ще се опитаме да се приближим до отговор, колкото е възможно обективен, но без сигурността на точен научен извод, тъй като самият той пише подробностите на регулаторните принципи понякога във въздържание, а понякога в участие, в епоха, където индивидуалните и колективните самоопределения принадлежат на съзвездието на въображаемото и утопията, далеч от славните постижения на миналото.

Този стоически философ от хеленистическия културен период, както и от периода, определен от Римската империя, твърди, че ситуации, извън обхвата на нашите способности и контрол, трябва да бъдат поставени на заден план от нашите интереси и че не е необходимо да се спускаме да ги покоряваме познавателно до изключително напреднал степен.