Какво стана известно като тритомната "История на сексуалността" (Волята за познание, Употребата на удоволствието, Грижата за себе си) постави кратък и ясен въпрос, насочен към сърцето на субективността в западната култура: "Как през вековете западният човек успя да се признае като субект на желание?" Въпреки това, преждевременната смърт на Мишел Фуко през 1984 г. ще хвърли сив оттенък от прах върху цял том, който ще остане заключен в архивите за три десетилетия, оставяйки генеалогичния въпрос за желаещия субект висящ и незавършен.
Този том се нарича "Изповедите на плътта" и допълва до момента известната тритомна "История на сексуалността", служейки като връзка между първия том (1976 г.) и втория и третия (1984 г.), като се фокусира върху прехода от язическото виждане на удоволствията към християнското отношение към плътта и желанието, изучавайки техниките на самия себе си, които се развиват на Запада "в рамките на взаимоотношенията с властта на другия и с погледа, който едновременно отбелязва субективирането на индивида и обективирането на неговата вътрешност". По този начин настоящият том завършва първоначалния план за история на сексуалността като опит, "ако с термина опит разбираме връзката, която съществува в рамките на една култура между полета на знание, типове нормативност и форми на субективност". По този начин Фуко обединява философска и историческа перспектива с поетиката на критиката, поне както се желае от стиховете на неговия любим поет, Рене Шар, които украсяват гърба на френското издание: "Историята на хората е дългата последователност от синоними на един и същ термин. Да се противоречи на това е задължение."