Ако от древността бяха формулирани мнения, които свързваха физиката с моралната страна на човека, базирани на неразделната последователност тяло/душа, и ако през вековете тези мнения бяха съпровождани от суеверни възприятия, докато научните теории, криминологичната антропология на последните години, базирана на намеренията от това дълго пътуване, даде на криминалния човек, чиято форма еднакво заема наука и изкуството.
В края на 19-и век италианският лекар и антрополог Чезаре Ломброзо стана основният представител на търсенето на вродения престъпник и с работите си - особено с "Престъпният човек" (L'Uomo delinquente, 1876) - той съществено повлия на еволюцията на криминологията.
Базирайки се на изследванията си за поведението на растенията и главно животните, за проявите на престъпна наследственост (централно понятие в неговите теории), за престъпленията на дивите, за престъпността на детството, за влиянието на средата и за резултатите от образованието и наказанието, Ломброзо твърдеше, че анатомичните характеристики и менталните свойства са директно свързани и че престъпните импулси на душата обикновено съответстват на ненормално физическо състояние.
Идентифицирайки "вродения престъпник" с морално нормалния, той гледаше на последния като жертва на атавизма (от дарвинистките идеи на Ломброзо) и като неизлечим; поради това, той приписваше намалена отговорност за неговите действия.
Съвременната наука съмнява и често отхвърля много от заключенията на Ломброзо. Беше се считало, че връзката между физическото и моралното състояние не представлява непрестъпен закон и че, въпреки че дегенератът често проявява престъпно поведение, дегенерацията и престъпността не са причинно свързани. Митът за единния и специфичен категория на "вродения престъпник" беше отхвърлен, докато се подчертаваше колко опасна може да бъде объркването, дори за специалисти, между предразположението на престъпника да действа и предразположението на обществото да "разпознае" в престъпление "идиосинкратичен престъ