Скици често служат като хроника на епохата, която описват. По начин, който не е ограничен само от историчността, но също така улавя "звука и цвета" на времето, душата и аура на хората.

Скиците не са "пророчески" - те просто рециклират времето. И това повтаряне на фарса е това, което определя вечността на трагедията.

Затова границите между трагедията и комедията понякога са обект на насмешка. Затова сатирата винаги е напомняне за катарсис. Като необходимост. Точно както свободата, която, според Маркс, е "служене на необходимостта"...