„Основи на метафизиката на нравствеността“ (1785), първата от трите основни етични произведения на Кант, представя програмно основните понятия, позиции и принципи на неговата морална философия. Следва „Критика на практическия разум“, която осигурява систематичното основание на етиката, и „Метафизика на нравствеността“, която включва нейното приложение към философията на правото и специалната част на етиката.

В тази книга Кант развива напълно нова морална философия, която има за цел не индивидуалното себично щастие, а активното заслужаване на щастие и човешката природа. Характерни черти на тази етика са, че тя се основава на правилния Разум и не се занимава с това, което хората всъщност правят, а с това, което е морално разумно и истински стойности, независимо от доминиращите, конвенционалните, обичайните или установените етики. Тя въвежда напълно ново понятие за свобода като независимост от физическата и всяка друга необходимост (включително социалната и психологическата), като автономност и самодейност. В същото време тя не пренебрегва, че се обръща към човешките същества, тоест към крайни, непълно съвършени, крехки (и само потенциално рационални) същества, които зависят от множество нужди.

„Основите на метафизиката на нравствеността“ се признават универсално - заедно, например, с „Никомашка етика“ на Аристотел - като едни от най-великите класически и основни произведения на моралната философия. В сравнение с другите две произведения от етичната трилогия на Кант, „Основите“ са написани в много по-елегантен, жив и разбираем стил, което ги прави най-доброто въведение в творчеството на Кант.