За аристотеловата версия на рационалността знанието не има за цел затваряне и завършеност, изграждането на автентично описание на света. Гръцкият философ не приема съвременното убеждение, че езиковото знание може точно да изобрази космическата, социалната и психологическата реалност и да я тълкува в цялата й дълбочина. Неговата теоретична практика се основава на вярата, че неопределеното съществува точно като такова, че всяко рационално познавателно определение оставя неопределено и ирационално остатъчно, че необходимостта и случайността са преплетени, че душата винаги остава различна от това, което логическото пояснение определя като душа.
В рамките на философията на Аристотел се появява критичната рационална епистемология; сърцевината на нейните критерии не е синтактична, а социално-политическа. Рационалността е преди всичко способността да се комуникира смисълът на твърдението, да функционира като общ разум. Знанието може да бъде истинско само ретроспективно, като социално събитие на съответствие между абстрактни формулировки и опита на получателите. Така теорията на душата на Аристотел остава рационално научна, без да завижда на абсолютната точност на концептуална структура, без да бъде обвързана с непреодолими догматични принципи, без да преследва вътрешната съгласуваност на самодостатъчна система.
Аристотел релативизира затворените конструкции и механистичните тълкувания; той решително подкопава всякакви сигурности, наложени от своето учение, отказва да замести истината на нещата с нейното формулиране. Той не счита логическото доказателство за ексклузивен метод на производство на знание; той го интегрира в тази познавателна практика, която активира цялото човешко съществуване, укоренено в света и обществото. Това воплъщено знание е действително екзистенциално знание. Решителният рационализъм на Аристотел води до обратното на рационализъм: просто до живота.